Дневникът на (НЕ!)беладжията - 2
Спах, но сънят ми не беше спокоен.
Виждах все Ивето в образа двоен,
като от филма на ужаса слязал.
Чудех се как ли в дома ми е влязал
и се събудих с тревога голяма.
Чух, че във кухнята шеташе мама
и се промъкнах аз в банята кисел,
и притеснен, че не съм си написал
снощи домашното по геометрия.
А във бележника мой - за симетрия -
вече се мъдрят различни оценки.
Знам, че Ивета на Наско е фенка,
но е отличник и пръв е в класа ни,
няма тревоги, проблеми, забрани.
Свири момчето във някаква банда.
Шок! На такъв ли съперник попаднах?
Мама наднича във банята весело.
- Тук ли си бил? И защо си увесил
нос толкоз рано? Не спа ли спокоен?
Пресния сок съм ти сипала. Двоен!
- Мамо, защо с витамини ме тъпчеш?
Те ще премахнат ли грозните пъпки?
Тя ми се смее и роши перчема.
- Други са твоите лични проблеми,
но се обличай и чакам те в кухнята.
Хич не обичам сърдит, че и лют да си!
- Аз ли съм лют? Имах снощи кошмари.
- Те ли виновни са? - като шамари
думите нейни за мен прозвучават.
Тръгвам след майка си. Тя заслужава
аз като син със любов да я гушна,
както го правеше, щом непослушен
с поглед виновен се връщах при нея.
Колко години все двама живеем...
Мама прекъсва реката на спомена.
- Сядай да хапнеш, че времето гони те!
Пъшкам, но сока изпивам набързо.
Скачам от стола си като отвързан,
вземам готовата раница само
и от вратата "Довиждане, мамо!"
смогвам да кажа. По стълбите тичам,
новото яке, летейки, обличам.
Долу ме чакат момчета от блока.
Само след седмица свършваме срока,
ала оценки стоят колебливи.
Мама с високите тъй е щастлива!
Бързаме, някой в петите ми диша.
Трябва да взема от друг и препиша
тази домашна, от мен ненаправена.
Може да мине дори за забравена,
но от Ивета ще искам тетрадката.
Влизаме в двора и тука ме чакат
куп изненади със знак отрицателен.
Ивето няма я. А обезателно
трябва да взема от някой домашната.
Мога да искам от Наско, но страшното
е, че с това пред момчето излагам се.
Виждам го близо, в миг стойката стягам си
и се отправям аз в друга посока.
Как ще се моля на него? Жестоко
и недостойно е. Той е съперник.
Заради Ивето взел ми е мерника.
Докато в мислите мои потя се,
влиза учителят, сяда на мястото.
Вади бележник от джоба си вътрешен.
Каже ли - "Дайте домашните!"- свършено
с мене ще бъде... Какво да направя
аз и командата строга забавя?
Тръпна от страх и у мен се надига
някаква паника, мозъка вдига
тя в безсловесна, но страшна атака.
- Искам домашната аз на... Митака! -
в този миг чувам глас дрезгав да казва.
Тръпки на ужас по мене полазват,
но се притичва на помощ съдбата.
Таня набързо ми дава в ръката
нейна тетрадка, напред ме побутва.
Аз се препъвам, готов съм да срутя
даже катедрата, но съм послушен,
давам домашната чужда и сгушен
сам във страха си, нескрито треперя.
- Виждам, че отговор ти си намерил,
Митко, на сложната трета задача.
Хайде сега покажи я, обаче,
тук на дъската, щом можеш, пред всички.
Чувствам - трепери и мойта брадичка,
а във ръката троша тебешира.
Сякаш на прага съм да колабирам
и колената ми се подкосяват...
Таня изправя се да ме спасява:
- Беше му трудно и аз му показах
как теоремата той да доказва.
- Хайде, излизай и ти пред дъската! -
математикът я вика. Душата,
свита на топка, стои си у мене.
Виждам, че днеска със клин пременена е
тази, която отбягвал съм - Таня.
Ето я - пише. До нея застанал,
питам се може ли да ме обича.
Иначе как ще рискува момиче
своето име пред строгия даскал?
Случва се нещо. И може би драснато
друго за мен че е казва съдбата.
Аз с облекчение сядам. Премятам
в мойто съзнание случките с Ивето.
Ако поискате, вие ще видите
нито веднъж че не е защитила
моето име и често грешила
тя е със мнение лошо за мене.
Вглеждам се в Таня. С очите големи,
вперени в мен, тя в сърцето наднича.
Вярно е! Знам го! Та тя ме обича!
Следва:
© Мария Панайотова All rights reserved.
