Дневникът на (НЕ!) беладжията - 26
Тя, обичта, не е жест романтичен.
Мисъл и грижа в деня прозаичен
е за човека, живеещ в сърцето.
Сигурно почва от там, откъдето
твоето аз слиза тихо от сцената
и си видял ти във осъщественото
чуждо желание своя намеса.
Пътят ти с нея не винаги лесен е,
ала и мама така ми е казвала:
трябва във всички неща до паказваш
твоите чувства, обичаш ли истински.
И да превърнеш душата си в пристан.
Сепвам се като от сън. Проумявам,
че неусетно така задълбавам
в темата аз, сякаш труд ще напиша.
"Да философстваш за мен е излишно!" -
дядо би казал със лека насмешка.
Спирам да мисля. Но знам - не е грешка
някой във мислите ти да живее.
Таня дали като мене копнее
пак да се срещнем след няколко часа?
Влизам във кухнята аз от терасата,
хапвам набързо на крак и готов съм
да разбера, щом задал съм въпроса
липсвам ли много на мойто момиче.
Времето пролетно тича ли, тича
през полудели в зелено поляни.
Може би час до школото остана.
Баба ми Койна със мен се ядосва:
- Нищо не яде! Вземи захаросани
ядки, че казват, поддържали силата!
(Как се тревожи за мене тя, милата!)
Качвам се с раница на колелото.
Раничко тръгвам от нас аз, защото
искам и Таня със мене да взема.
Време да ида до тях - точно седем
кратки минути. Педали натискам,
без да усетя, че дебне ме рискът.
Спря светофарът летежа младежки.
Жълтото светна. И с джип по погрешка
едър мъжага избързва, натиснал
рязко газта. И беда е надвиснала.
Майка с количка и малко момченце
още минават по зебра. Детенцето
спъва се и към колата полита.
Спускам се с някаква сила открита
в мен и захвърлям встрани колелото.
Хващам детето, разбрал, че живота
може за миг като вик да издъхне.
Бързо ръка под телцето му пъхнал,
аз го издърпвам. Лежим на асфалта.
Има и кръв... Как боли ме главата!
Хора се струпват. Звънят на линейка,
а пък детето пищи от уплаха.
Другите вече навярно разбраха
колко опасна заплаха висеше.
- Този младеж, полицай, ако беше
малко забавил намесата дръзка,
случката щеше със друга развръзка
вече да бъде. Спаси той момчето!
Майка бърше кръвта по детето,
хълцащо още, с разбита брадичка.
Бебето, сякаш разбра и количката
люшка жена, да престане да плаче.
Вече разпитан е и водача,
свойта вина не опитал да скрие.
Сприхав човек е готов да набие
едрия мъж, причинил инцидента,
джипката спрял той в локалната лента.
Аз пък досещам се за колелото.
Мил господин, за да върне доброто,
вече премества го на тротоара.
- Нищо му няма! Ще можеш да караш
велосипеда си пак из квартала.
Майката тича, от някой разбрала
аз, че ще тръгвам и благодари ми.
- Трябва да знам на спасителя името! -
казва ми тя, а сълзите проляти
вече обливат лицето. Жената
даже да тръгна не ми позволява.
- Бързам, че вече за час закъснявам! -
казвам си името аз и потеглям.
Върнал се ужас и мен ме е стегнал
сякаш със лапите си през гърдите.
Утре ще ходя и да ме разпитват
в трето районно, каза полицая.
Идвам последен в класа и си трая.
Само очите на Таня ме питат,
отговор търсят за случката скрита.
Първият час отлетя неусетно.
Мойто момиче ми шепте дискретно:
- Мите, защо се забави, кажи ми!
Чаках те в нас. Не дойде. Сподели ми!
- Викат ме утре във трето районно
някаква сводка информационна
искат да дам, че живота спасих аз
на едно малко дете преди час.
Таня ме гледа с очи насълзени:
- Всичко сега разкажи и на мене!
© Мария Панайотова All rights reserved.
