Дните ме прегръщат
Сенки тихо шепнат спомени забравени,
вятър носи песни стари недопявани.
Сякаш нощ безутешна в мене дреме,
тишината ми тежи, тежи като бреме.
В стъпките ми ехото глухо отзвучава,
търся светлина, но мракът ме пленява.
В думите разплитам нишки на мълчание,
времето се стича в бавно обещание.
Дните ме прегръщат в своята умора,
вечерта притихва в спомени и хора.
Само лунен лъч по пътя ми остана,
трепетно докосва незарастнала рана.
Но зората бавно в мене се прелива,
в тъмното отново светлинка разлива.
Тишината тежка кротко ме прегръща,
не като окови, а като утеха съща.
© Миночка Митева All rights reserved.
