До пресипа...
Потопен в езерото, дълбокото,
виждах сенките там, сред дърветата,
и без дори да съм онзи - пророкът,
припознах в тях очите ти,
светещи.
От тях заслепен, сред градините с праскови,
аз изплувах, докосващ листата им,
над които дъждът силно тряскаше,
и откъснах една... самотата си.
Сам откъснах я, сякаш бе прежда,
сякаш мостра е - едничка истина,
но бях погален от някой със нежност,
беше ти... моя обич неистова.
И те сгуших в прегръдка сред тъмното,
В надпревара ръцете ми пипаха,
теб, момичето, с което осъмвах,
всеки миг, всяка нощ.
До пресипа...
© Димитър Димчев All rights reserved.
