Той се влага докрай – до ръба на смеха
и по същия ръб се прибира.
И претърсва душата си с хъс и замах -
до троха, до лула и до бира.
А когато нощта затанцува едва,
този мъж заговаря вселени.
Тя вселената, всъщност, е само една.
А мъжът е единствено неин.
Под небето със цвят белезникав кобалт
този мъж свири втора цигулка.
Ала не през нощта, ала не през нощта!
Нощем диша, макар тихомълком. ...