Кучетата ми ме лаят
те нали усещат нежелани гости.
Опитвам се да ги нахраня,
но от тях останали са само кости.
От прозореца ме гледат хора
и ми махат за довиждане.
Обитават временно затвора,
в който дойдох си на свиждане.
И не искам да бъда пожалена.
Макар да влизам с взлом.
В къщи аз не съм поканена,
но го наричам дом.
© Бисерка Тодорова All rights reserved.
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
