Душа
Екзистенциален портрет
В душата й зреят руини,
стиха й превръщащи в помен,
на стъпкани в блато светини
с изцъклен, единствен там спомен.
Тя самичка поставя въпроса –
за онази житейска проказа,
която, щом сърцето жигоса,
покълва със корен в омраза.
А тази история е стара –
с преразказ постига се проба
мимикрия живот да подкара,
признавайки тук скритата злоба.
Навремето злощастна принуда,
живеца на радостта попари-
жестоко е, но носи заблуда:
да направи от пепел олтари!
Душата, когато потъне в прах,
любовта е мечта за жарава-
в тишината прокрадва се страх,
който навеки там си остава.
Денят, разкрасен с изневяра,
изговаря слова за приятел,
ала душата си има за мяра
злата корист – душа на предател.
И тогава, със стихове вещи,
сянка, маскирана тука пълзи –
звуци шепти, привидно горещи:
често пролива горчиви сълзи.
Споменът мил се оказва човечен,
а “сега” е едно пепелище
и чрез полъха скъп, но далечен,
разкрасява се ново бунище.
Ето така, душа омърсена,
за любов обявява тъгата
и на тъмни игри, посветена,
изгражда нов портрет на жената.
За сметка на туй пък е търпелива-
в нощта с треперещи пръсти:
разголена, но пак завистлива,
решава и в унес се кръсти.
© Валери Рибаров All rights reserved.
