Две зеници
Понякога звездите също плачат
и правят тишината непрогледна.
В очите им на пристан спира здрачът,
намерил сякаш спирката последна.
През странните пролуки на съдбата
светът процежда всички свои грешки,
готов да заплати до грош цената.
Нали да се греши било човешко?...
Но болката препъва тези нощи
и през сълзи във утрото се взира.
Една любов, до лудост невъзможна,
ми дава смисъл пак да се намирам.
И да възкръсна с изгрева в очите,
да разгоря живота с две зеници.
А после любовта си с твойто име
да кръстя. И да литна като птица..
© Йорданка Господинова All rights reserved.
