По повод необоснованите шамари, които получих по лицето си за ЧНГ и безплодните разговори, които се опитвам да водя от тогава насам... Едва ли ще ме разберат много хора, но един-двама ще са достатъчни, за да не се чувствам толкова сама:)

Не ща да съм бавачка.

Не ща да съм ти роб.

Не ща да съм ти счупена

омръзнала играчка.

И да търпя до гроб.

Аз искам да разбираш.

Не ми обръщай гръб!

Върви си, остани си...

Но пробвай да помислиш,

не си ми нужен тъп.

Не искам да ти връщам

безсмисления ужас,

той хич не е градивен,

без малко да ме скърши...

Аз търся в тебе мъдрост.

Ако не я намеря,

върви си, остави ме.

Ще си намеря смисъл,

а ще си дам и време.

Не те е*? Пусни ме.

Освободи ме.

Най-сетне ще се казвам

„човек“ или „приятел“.

А не ненужна мебел,

която те наказва

с измислен знаменател.

Ти ми го вплиташ в думите,

навираш го в устата ми...

А аз не те нападам.

Попитай поне другите

какво е във главата ми.

Аз няма да те удрям.

И хич не ме влече.

ДАМГОСАЙ го в ума си,

че аз не те отхвърлям.

Не съм ти враг въобще.

Аз ти говоря кротко.

Търпя, докато мога.

И хич не заслужавам

да ставам идиотка.

Зацапана подлога.

Процесът е двустранен.

За Бога, напъни се!

Аз от ограничаване

съм станала на камък,

не смея да изпискам!

Пък ако не – ходи си.

Не съм ти календар,

отмерващ твоя мързел

за времето, в което

си пълен тъпанар...