Дъх преминал
Отдавна пазя всичките си тайни,
аз често размишлявам в самота,
така ми е добре и вече зная,
че в жилите бунтува се кръвта,
за себе си не търся милостиня,
не съм научен на това,
а камъните, край които съм преминал,
прикриват всякаква мълва...
И аз стоя, изцапан с пепел,
вулканите отдавна в мен не спят,
побрал съм любовта си в шепа,
тя никога не подлежи на съд,
аз нощем не играя с пеперуди,
защото размишлявам в самота,
но често, докато оставам буден,
дочувам гласовете на кръвта,
тя никога вода не става
и често като виното кипи,
остава пепел след жарава,
когато любовта заспи,
тя винаги отново ме обгръща
със дъх солен, на първа кръв,
откакто самотата се завръща,
разгаря само страст и стръв,
но не опазил всичките си тайни,
разбрал, че всяка самота
така и не достигнала до края,
е дъх, преминал през плътта.
© Димитър Станчев All rights reserved.
