ДЪЛГИЯТ ПЪТ ДО ЗЕМЯТА

Той летеше вече трети ден в Космоса. Сам. Беше съвсем сам. Имаше авария на кораба и приятелите му трябваше да използват спасителната капсула. Един трябваше да остане и някак си всички стигнаха до извода, че това трябва да е той. Не го бяха изоставили, той сам се съгласи. Ако не беше той, щеше да остане друг. Всички те имаха семейства, но неговото бе най-малобройно – имаше  само едно дете и то вече бе пораснало. Щеше да се оправи и без баща.

Не му бе лесно да стигне до решението да се жертва, но реши, че това е съдбата му. Не можеше да лиши другите деца да виждат бащите си всяка сутрин, докато проходят, проговорят и тръгнат на училище така, както неговият син не беше лишен от това. И въпреки, че приятелите му го убеждаваха, че има достатъчно храна и гориво да се приземи на някоя планета, да поправи аварията и да се върне, той знаеше, че вече са го погребали. И сърцето му се върна на Земята заедно с тях, в малката къщичка с прекрасна градина, където жена му и синът му го чакаха.

Болката. Представи си болката в очите им, когато научеха. Сълзите, които щяха да бликнат, времето, което щеше да ги заличи и надеждата, че той ще прекрачи прага, която щеше да остане в сърцата им винаги, макар че с всеки изминал час, ден, месец, година щеше да намалява и намалява, докато се превърне в микроскопично грахово зрънце, скрито и заровено някъде дълбоко в душата.

Когато фактът, че е вече сам го връхлетя с учудващата си простота, той първо се изплаши, толкова силно, че за миг сърцето му спря да бие, след това се появи неистовата жажда за живот, така болезнена и силна, че съжали за решението си да остане и се прокле за безсмисления си героизъм и накрая дойде примирението, което го изпълни с така желаното спокойствието.

Сега вече можеше да се наслаждава на открития Космос и да наблюдава звездите, без да има някаква мисия, просто така, както винаги бе мечтал в детството си.

Знаеше, че планетата, на която ще се приземи, щеше да е неговият реален гроб, затова избра една малка, отдалечена планета, пълна с растителност и без видимото наличие на разумен живот. Приземи се благополучно и огледа кораба сякаш за последен път, макар да знаеше, че щеше да се връща на него още много пъти, докато храната и водата му свършеха. Изпита носталгия по кораба, още преди да бе прекрачил прага му. В края на краищата, това бе единственото нещо, което го свързваше със Земята и близките му хора. Подтисна напиращите мрачни мисли, въздъхна и се запъти да разгледа мястото, където щеше да прекара последните дни от своя живот.

Планетата беше осеяна с изключително разнообразна и непозната за него гъста растителност. Или поне така я нарече той, преди да се приземи. Това бяха странни растения, подобни на лиани, дълги, преплитащи се едно в друго, къде съвсем миниатюрни и нежни, сякаш създадени от детска ръка, къде големи и буйни, като дървета, преплели клоните си. “Те дишат, хранят се, раждат се и умират – помисли си Космонавтът. – Точно като нас, хората. Само дето хората могат и да мислят.” Опита се да върви по тясното пространство, подобно на пътека, което се образуваше на места, но бе невъзможно да не стъпи тук-там върху някое от по-малките растения с грубите си обувки. Тогава той чу звук, подобен на човешка въздишка и изпита странното чувство, че стъпва върху заспали човешки същества.

- Извинете ме, - каза той на глас. – Но аз съм обречен, който изследва мястото, където ще остане завинаги. Не мога да не ви настъпвам, колкото и да се старая, но вие или трябва да ме приемете такъв, какъвто съм, или да ме отхвърлите по някакъв начин.

Ала растенията продължиха да “въздишат”, като едва помръдваха и той разбра, че те го приемаха, независимо дали това им харесваше или не. Беше светло, макар че не се виждаше слънце да свети и може би затова светлината изглеждаше някак нереална. И изведнъж, точно за няколко мига, притъмня, след това стана съвсем тъмно, а по земята постепенно започнаха да блещукат първо една, две, а после безброй светлинки. Малки и красиви. Ясни и силни.

“Каква красота!” – помисли си Космонавтът и сърцето му за миг се изпълни с блаженство и душевно спокойствие. Така се бе почувствал, когато заспа за пръв път, прегърнал бъдещата си жена, след като се бяха любили, така се бе почувствал и когато я видя в булчинска рокля в деня на сватбата им, тъй красива, свежа и млада; така се бе почувствал и когато за пръв път положиха в ръцете му синът му; и когато за пръв път излетя в Космоса и видя сбъдната си мечта – звездите отблизо… Осъзна, че дори и на Земята, отдавна не се бе чувствал така. Бе обичал и бе обичан, бе се прехласвал по първите стъпки на сина си, бе застивал във върховно блаженство, гледайки звездите и планетите около себе си тъй близо, тъй достижими, сякаш можеше и с ръцете да ги докосне.

И сега почувства всичко това отново, слято в едно. И съжали, че е сам, че няма с кого да го сподели. Загледа се във всяка една светлинка, във всеки един живот.

Имаше чувството, че е изминала цяла вечност, съзерцавайки пленен неземната красота, когато видя една светлинка, по-силно светеща от другите. Веднага се запъти натам. И когато се приближи, дъхът му спря, сърцето му прекрати обичайните си удари, организмът му отказа да функционира за цяла една минута. “Това е мираж!” – каза си той, когато ушите му отново започнаха да чуват, очите да виждат, мозъкът да работи.  С невярващ поглед той се приближи още повече към лежащата върху и сякаш носена от растенията жена. Тя бе облечена с бяла рокля, ефирна като самата нея, а дългите й прави, тъмни коси се спускаха по раменете и върху растенията. Устните й бяха полуотворени, очите – затворени, гърдите равномерно се повдигаха – тя спеше. И това нормално човешко състояние всред тази блещукаща планета го порази повече може би отколкото присъствието на самата жена.

“Много бързо започвам да се побърквам!” – помисли си Космонавтът. Но после се сети, че е обречен на смърт и няма значение дали ще му се привиди дори стадо слонове, тичащи право към него. Облекчен от тази си мисъл, той посегна да докосне съществото, което въпреки всичко бе убеден, че е плод на въображението му, когато жената сякаш усетила мислите му, се размърда и отвори очи. Тя леко се протегна и като го погледна, каза:

-         Здравей, сънувах чуден сън, а ето, че той стана реалност.

Космонавтът мълчеше. Все още не искаше да говори сам със себе си, затова засега упорито щеше да мълчи. И да наблюдава. Жената видя, че няма да последва отговор и продължи:

- Сънувах, че идва друго човешко същество на тази планета. Сигурно ти е интересно как съм се появила тук? О, аз живея на това място вече доста време. Дойдох като туристка, корабът се приземи аварийно, после го ремонтираха и всички заминаха, а мен ме забравиха.

Тя се изправи и отметна косите си назад, после прокара пръстите си през тях, сякаш се опитваше да ги среши. Огледа се.

- Тези растения… те са прекрасни и чудни. Могат да се ядат и едновременно с това утоляват жаждата ти . Когато ти се прислуша музика, те сякаш започват да пеят, когато искаш да чуеш човешка реч – те шептят. Не се чувстваш сам, нищо не ти липсва.

Космонавтът продължаваше да мълчи, но обърна поглед към необятната шир, покрита със светлинки.

- Ти не си истинска. - каза внезапно той. Усети как тя се приближи до него и го докосна – допир на нормална човешка кожа. И изтръпна. “Възможно ли бе това?”

- Какво значи “истинска”? Истинско е всичко, в което вярваме достатъчно силно, а вярваме в него, защото го искаме.

- Тогава, искам с мен да са тук и сега най-близките ми хора – моето семейство. – все така тихо отвърна Космонавтът. – И моите приятели.

Той затвори очи и напрегна цялото си съзнание в мисли за тях, опита се да си ги представи и.. не можа. Нито един познат облик не изникна в съзнанието му. Изплаши се. Толкова бързо ли ги бе забравил? А те него?

- Наистина ли това е, което искаш? – и го погледна в очите. – Когато останах тук сама, всеки ден спях, а през нощта бродех по планетата и търсех във всяко едно стръкче моите родители, моят съпруг, детето ми, приятелите ми. Всяка нощ плачех и се молех да дойде кораб, който ще ме върне при тях. С времето лицата избледняваха, докато останаха само спомените, неоформени и размити.  Има два вида спомени – едните са трайните, тези, които ги помним винаги, защото това, което ги е оставило у нас, ни е разтърсило със силата си. Другите са тези, които се заличават най-бързо, защото са обикновени, спомени от ежедневието. Тях ги помним за кратко, за ден, за месец, а после изчезват някъде дълбоко в съзнанието ни, оставяйки единствено чувство на удовлетворение или неудовлетворение.

Когато осъзнах, че спасителният кораб няма да дойде, аз просто се опитах да заживея с това, което има тук.  Приобщих се към растенията и те към мен и заживяхме в хармония. Защото, за да живееш с нещо или някого в хармония, трябва да правиш непрекъснати компромиси.

Тя отмести очите си от него и отново отправи поглед към далечината.

- Какъв е твоят компромис? – прошепна Космонавтът, сякаш, за да не наруши хармонията.

- Да забравя любимите хора.

Изведнъж  Космонавтът се почувства много уморен. Имаше чувството, че е минала цяла вечност, откакто се бе приземил на тази странна планета.

- Ако седна върху растенията, ще ги нараня ли? – попита той.

Жената се усмихна.

- Нали ти казах, всичко е въпрос на компромиси, те са те приели вече, остава и ти да ги приемеш.

Космонавтът седна бавно и внимателно и усети умората още по-силно. Вече не му се говореше., искаше само да заспи и да забрави.

- Аз не мога да те спася, - промърмори той, сякаш забравил най-важното. – Корабът ми е повреден и не може да издържи на дългия път до Земята. Аз съм обречен да остана тук завинаги, докато умра, затова ще трябва да правя компромиси… - и той заспа.

Когато се събуди, отново бе нощ и първото, което видя, бе лицето на жената, която го изучаваше. Бавно започна да си припомня какво беше станало и усети болка в сърцето си. И едновременно с това радост. Все пак не беше съвсем сам.  Трябваше да погледне напред, към новия си живот и осъзна колко е щастлив, че не е сам. Жената, която го гледаше, му се стори по-красива, отколкото, когато я бе видял за първи път. Чак сега, на светлината на блясъка, който растенията възпроизвеждаха през нощта, забеляза, че очите й са сини. И прекрасни.

- Гладен ли си?

- Ако си мислиш, че ще ям от растенията, много се л…

- Донесох храна и вода от кораба ти, защото си помислих, че ще си гладен като се събудиш.

Космонавтът усети, че наистина е гладен и бързо се изправи. Главата му бе ясна, погледът – бистър, бе спал чудесно за пръв път от много време насам.

Когато се нахрани, се почувства още по-добре и усети нещо странно – надигащата се жажда за живот. Все още се чувстваше обречен, но страхът започваше да изчезва, защото обречеността му се преплиташе с тази на друго човешко същество. Жената отказа да яде, тъй като вече се била нахранила и го помоли:

- Разкажи ми за теб, за твоето семейство и приятели.

- Не обичам да говоря за себе си, - отвърна той. – Може би ти ще ми разкажеш за своя живот.

Тя се натъжи.

- Нали ти казах, почти не си спомням нищо от живота си на Земята. А да ти разказвам как по цяла нощ съзерцавам тези светлини и какво си мисля, е, няма да ти е интересно. Може би ти ще ми разкажеш нещо и аз ще се сетя друго нещо. И така ще има за какво да си говорим цяла нощ.

- Колко дълга е тук нощта?

- Не много, но достатъчно.

Космонавтът кимна и започна да разказва случки от живота си. По едно време лицето на жената се озари от усмивка и тя си спомни нещо и му го разказа. Друг път го слушаше съсредоточено и й бе толкова интересно, че щом той спреше, дори за да си поеме дъх, тя го нетърпеливо го подканяше.

И така говориха цяла нощ.

На следващата нощ той се събуди и потърси с поглед жената. Тя седеше с гръб към него до едно от по-високите растения, а раменете й потръпваха равномерно. Притеснен, той стана, отиде до нея и я погали.

- Защо плачеш? – попита Космонавтът.

Тя го погледна. На светлината сълзите приличаха на бисери, блестящи с цялата красота на своята скъпоценност.

- Не знам, - каза тя и заплака още по-силно. Космонавтът седна до нея и просто я прегърна. Когато се успокои, тя прошепна:

- Благодаря ти. – после пое дъх и продължи. – Знаеш ли, ние с теб сме две изгубени души. Ти ми разказа за себе си, но в разказа ти нямаше плам, нямаше капчица страст. Обрекъл си се на смърт сам, предал си най-близките хора, без да се бориш и сега разказваш  сякаш историята на чужд човек. Питал ли си се защо толкова бързо се отказа от тях? И защо толкова те е боляло, когато си взел решението да ги оставиш? Боляло те е, защото човек осъзнава болката от липсата на нещо, чак когато го загуби. Тогава най-силно започва да го цени. А си се отказал от тях лесно, защото през последните години на Земята, си забравил какво значи да живееш. Забравил си какво значи да обичаш страстно, да имаш истински приятели. Тези хора, за които говориш, не знам дали са ти истински приятели, защото никога не си имал възможността да разбереш, никога не си изпадал в истинска беда, за да провериш тяхната вярност. Те просто са хора, с които прекарваш приятно времето си.

А жена ти? Къде е отишла любовта към нея, страстта да я любиш? Превърнала се е в навик, а когато нещо се превърне в навик, човек престава да го цени. Беднякът цени парите, защото ги няма, цени ги и когато започне да ги получава, а когато стане богаташ, за него те вече са част от живота му и той започва да ги приема като водата, която пие. Тях просто ги има и това е.

Тя млъкна така рязко, както бе започнала. Космонавтът не знаеше какво да каже, защото тя бе права. Не искаше да си признае, но бе така. Той живееше там долу, на Земята, работеше, четеше книги, които му откриваха истини от живота, но нито един път не се вгледа в своята истина – че е забравил тръпката от живота, сладостта да вземаш и да даваш, да делиш и споделяш, да изпитваш истинско щастие от хубавите неща и истинска мъка от лошите. Да пролееш истинска сълза от радост или болка, да усетиш как цялото ти тяло се изпълва с блаженство, как адреналинът ти се покачва от нещо простичко, като благоденствието на твоите близки, като достигната след дълги препятствия цел, като изкачване на почти непреодолим връх на недостъпна планина.

И изведнъж, той усети как нещо го пробожда в сърцето, как приятна тръпка се разлива по цялото му тяло. И когато осъзна откъде идва това чувство, му стана смешно и за пръв път от толкова време насам, той се засмя истински.

Защо се смееш? – учуди се жената Но той се засмя още по-силно. Жената го погледа така известно време, след което и на нея й стана смешно и не след дълго смехът им се сливаше със странните, нежни звуци, идващи от растенията. Когато спряха, в очите им имаше сълзи, а коремите ги боляха.

- Като това, да се засмееш истински и да не можеш да си поемеш дъх, - каза най-после Космонавтът. – Нали?

- Да, - прошепна жената, но не го попита пак за причината на смеха му.

- Смях се, - каза Космонавтът, - защото усетих, че пак живея, а усещам, че живея, защото мисля, че се влюбвам. Най-смешното е, че трябваше да дойда чак дотук, толкова далече, за да се пробуди в мен това, което бе заспало отдавна, чувства, които отдавна не бях изпитвал.

Жената кимна, но не каза нищо. Само откъсна едно малко растение и му го подаде. И той го опита. Беше най-хубавото нещо, което бе опитвал, блещукащите светлинки бяха най-хубавите, които бе виждал, а жената до него – най-красивата.

Отново се бе събудила преди него и го гледаше.

- Не искам вече да заспивам, - каза Космонавтът сънено. – защото ме е страх, че можеш да изчезнеш така, както се появи.

Тя се наведе и го целуна по челото.

- Няма да изчезна, но ти трябва да тръгваш, време е.

- Къде да тръгвам? – той скочи рязко на крака. Някъде под него се чу стон. Но той не обърна внимание.

- Корабът ти е готов, върни се на Земята.

Светът се завъртя около него. Той я погледна невярващо.

- Какво говориш?

- Корабът ти е в изправност, можеш да се прибереш. – твърдо повтори тя. Очите й бяха тъжни и не светеха така, както преди. Разбра, че казва истината. Затича се към кораба, а сърцето му блъскаше в гърдите. Провери всичко, до най-малката подробност. Корабът беше като нов, всичко отново бе в изправност. Надеждата му се увеличаваше с всяка изминала минута. Нима щеше да се върне? Отново на Земята, в неговия дом? Идваше му да закрещи от радост. И тогава се обърна и я видя, стоеше зад него. И радостта му се изпари за секунди.

- Ела с мен, - промълви той и притисна тялото й към своето.

- Не мога, - каза тя. – ти беше прав, аз не съм истинска.

- Коя си ти всъщност? – с устни докосваше нежната й кожа.

- Аз съм растенията. Затова ме виждаш само нощем, защото само тогава растенията могат да светят и имат сила. А аз съм част от тях.

Сърцето му се сви. Значи това, което го бе накарало да живее отново, не бе истинско. Чувството, което го бе сполетяло, не бе истинско?

- Разкажи ми.

- Преди време тук дойде кораб с туристи. Бе кацнал заради авария, така както и ти. По-голямата част от туристите останаха тук за чакат завръщането на спасителния отряд. Повечето не можаха да влязат в хармония с нас, растенията, както ги наричате, и умряха. Всред малката останала част, имаше една жена, чийто облик сме приели сега. Тя четеше много и разсъждаваше на глас.  Така й минаваше времето. Когато дойде тук, бе същата като теб, обезверена, че ще се върне, загубила желанието си за живот. Всичко, което ти казахме, бе истинско, всичко, което си почувствал – също, защото ние всъщност с е превърнахме в нея.

- Тя бе една изгубена душа. Но сигурно вече не е. Защото с всеки изминал ден, растяхме по-бързо и по-бързо, а ние растем така, само когато усещаме човешката надежда да расте.Тя се върна на Земята, защото никога не загуби и вярата си. Решихме да ти помогнем чрез нея, защото и ти внимаваше да не ни стъпчеш, за да не ни нараниш.

Космонавтът обмисляше всичко, което чу, а после попита:

- Ако искам да те целуна, кого всъщност ще целуна, кой ще е срещу мен – тя или вие?

- Тази, която чувства сърцето ти, която сърцето ти всъщност обича. – отвърна жената. Космонавтът затвори очи и я целуна. Това беше едновременно нежна и страстна, завладяваща и опияняваща целувка. Когато отвори очи обаче, Космонавтът видя лицето на жена си. А зад нея и сина си, и всички, чиито черти бе забравил и не можеше да си припомни.

- Сбогом, - каза той и натисна бутона за затваряне на люка. – И благодаря!

- Скъпи, решила съм тази вечер никъде да не излизаме. Може да си вземем някоя хубава касета да гледаме и да ядем пуканки в леглото. Какво ще кажеш?

Космонавтът, който вече не беше космонавт, а обикновен мъж, се усмихна и каза:

- Това е чудесна идея. Ще ида да взема някой хубав филм от видеотеката.

Той тръгна по тъмната улица, беше декември и се стъмваше рано. Хората бързаха да се приберат вкъщи, при семействата си, да вечерят и после може би да гледат някой хубав филм. Точно като тях. Погледна осеяното със звезди небе, блестящи хиляди малки светлинки. И в този момент се сблъска с една жена.

- Простете, - заизвинява се той. – май ви настъпих.

И я погледна. Не много висока, руса коса, подаваща се изпод шапката, сини очи. Очите…

- Няма нищо, - засмя се жената. – Не ме заболя. Извинявайте и вие, все не гледам къде ходя. Пък и бързам да се прибера вкъщи при семейството ми.

Погледът й се спря върху очите му и усмивката изчезна от лицето й.

- Бях се загледала в звездите – допълни бавно тя.

Сякаш с чужд глас, той се чу да казва:

- Планетата с растенията ли гледахте?

- Търсих я с поглед, но не я намирам. – прошепна тя още по-бавно. Очите им не се отделяха. Сякаш бяха в транс. През него премина сякаш на забавен кадър целия епизод от престоя му на планетата, част от живота му, жива като самият него.

Тя се сепна първа.

- Като че съм сънувала това преди. – И пак се засмя. – Още веднъж, извинявайте и лека вечер.

- Лека вечер. – отрони той и я гледа още известно време как се отдалечава. После внезапно се обърна и се втурна обратно към къщи. Още с влизането си, без да си събува обувките, сграбчи жена си, прегърна и зарови лице в косите й. А после я отдръпна от себе си, погледна я дълбоко в очите и прошепна:

- Не, тази вечер няма да гледаме филм. Тази вечер ще я посветим само на нас!