* * *
Oстана ми, приятелю, спомена,
остана ми мъничко тъга,
мигът на сладката болка,
осъждащ на смърт любовта.
Знаеш ли, че когато настъпи мрак,
аз се тласкам все повече към теб?
Знаеш ли, че те обичам безумно
и, мислейки за приятелството ни,
всичко потъва в мъка, а
после се сковава в лед?
Думите вече са излишни,
виждам само голи скали...
дори звуковете изчезват
злокобно затишни, болки,
скръб... и мен ще погребът.
Остана ми, приятелю, спомена,
остана ми мъничко тъга,
мигът на сладката болка,
осъждащ на смърт любовта.
© Таня Димитрова All rights reserved.
