Силен шум... Непрестанен хаотичен шум.

В  миг почти тишина,а после - после гръм.

Ето - отново падат няколко жертви клети.

В черното   небе една птица няма - хвърчат

безброй  огнени,  унищожителни   ракети.

Купища от трупове в пози ужасни, мъртвешки,

за тези тук, ех, няма сълзи  и въздишки  тежки.

Мъртви са едва от час, вече безполезни лежат, 

над тях прелитат-танцуват самолети - кръжат,

а на бойното поле, мъртвите бързо се множат.

Лудо сирена бясно крещи, раздира въздуха,

сее тревога, страх в безумни, изплашени очи,

невиждащи, ослепели от умора и  от уплаха.

Погледите  бързи търсят място да се скрият,

но къде, по дяволите, къде ще го открият?!

Кожата е с мирис на барут пропита, кална,

а пулсът -  забързан вдига облак от прахта -

свири песен страшна, тъмна, сиво-фатална.

Музика без звън на китара - нежни струни,

без вдъхновение, без ясна мисъл витална...

Ръце, сковани от студа на тежкото оръжие...

треперят, а прицелът танцува грозен танц...

Чакаш за секунда покой - погалваш спусъка -

ти, герой!

А след малко - ето я и съдбата (толкова позната)

Легнал на земята - земя, напоена с ръжда и кръв -

сбогуваш  се  с живота :  „Ех,  живот какъв!"

А в небето там, високо, лъч един прокрадва се

между  черни, гъсти, надвиснали кълбета дим.

За миг затваряш пламнали очи - тихо е и топло е,

а вечността своя път посочва...

А сега накъде? - Небосводът ясен теб зове...

Сбогом,  приятелю  войник   -  ти -  най-велик !!!