Едно дете
Едно дете
Едно дете към мене доближи,
бях седнал в парка - под липата.
Погледна ме със сините очи
,,Дай, чичо,, - каза и протегна си ръката.
То беше малко... може би на пет -
момченце русо, рошаво и мръсно.
Подадох му пакета слънчоглед,
а то във малката си шепа ръсна.
Седна до мен. Зачопли мълчаливо,
поклащайки си босите крака.
До нас врабчета скачаха игриво,
а на Земята беше слязла пролетта.
,,Това какво е?,, - попита в миг детето
и сочеше нагоре със ръка.
Погледнах аз, а горе във небето,
летяха три красиви хвъчила.
,,Това са хвърчила. Не си ли виждал?,,
,,Не съм!,, - и гледаше в захлас,
а после някак смръщи вежди -
,,Такива птици не съм чувал аз,,
Усмихнах се на логиката детска...
виж колко просто е през детските очи
и колко е наивно, но логично,
че само птица може да лети!
Детето питаше за всичко:
за облаците, за тревата и дъжда.
Къде отива Слънцето, когато
над земята спусне се нощта?
Защо морето е солено,
а камъкът е толкоз твърд?
Защо кръвта е във червено?
Къде има до Луната път?
Доколкото можах, му отговарях,
за друго вдигах рамене,
а то не спираше да пита,
дори не мислеше да спре!
,,А зайчетата малки де живеят?
Във къща или на дърво?,,
,,В хралупа,, - казах -,,С майка-зайка.
Тя пази ги от всяко зло.,,
Едно дете - красиво, рошаво и мръсно.
Със тъжен поглед...
като на ранена чайка,
погледна ме и тихо ме попита:
,,Чичо,.. а какво е майка?,,
© Емил Стоянов All rights reserved.
