Едно съмнение
Когато първите лъчи на слънцето
опряха във стъклата на набъбващия ден
и по-реален сън си хвърли зрънцето
във почвата на случващото мен,
усмихнах се отново на тъгата,
торбичките си вътре във очите скрих,
озъбих се на болката в ръката,
за вчерашните отчаяния простих;
едно кафенце пих по навик –
да ме прехвърли в следващия епизод
на бурята, която всеки сам си прави
през този бъден филм – живот.
Тогава се протегнаха въпроси
с очи, жадуващи мечти от този свят,
видях как любовта любов не проси,
но все пак прося отговори аз.
Благодарих за новата възможност
да ги достигна някога сама,
отпих си дозата тревожност,
която ме държи далече от дома;
и спомних си за знаците по пътя,
напомнящи коя ли бях, коя съм днес;
а едно съмнение изпъдено
там в ъгъла стои си още от нощес.
– Ела, и тебе те обичам!
Навярно ме болеше от мечти.
Не в теб, но в любовта се вричам.
Тя никога не се дели.
© Mariya Grigorova All rights reserved.
и за мен е реалност,...