Ех... Санчо...
ЕХ, САНЧО...
Тежат ми думите.
И разпиляха се.
Събирам ги.
Нечути.
Излишни.
Неказани.
Тъпча куфари
с ненужните истини,
с езици изтръгнати,
оплюти,
отхвърлени,
смазани.
Грешите, играчи!
Не искам петаче
за моята истина.
Недоимъкът не ме плаши -
на тялото малко му трябва,
но душата ми... плаче...
Тя може да живее сама,
може да страда без обич, но...
не може да живее с лъжа.
Душата ми плаче, приятелю Санчо,
че слободията наричат днес "свобода",
че копията са дървени фалоси,
че Дулсинеите на витрината
имат цена,
а брони без рицари,
в мъглата изгубени,
на Росинанти играят
в блата.
Че за "юнакът балкански"
Свободата
е в пустинята черна
оранжев мираж.
Че днес поети
изкачват върха
на крехките рамена
на... деца.
Удобна амнезия.
Забравили, че Поетът
стигна до Вола с крила
и на върха на острата сабя
намери безсмъртие,
чест,
Свобода.
Чуваш ли, Санчо,
как плаче душата ми?
Че тъне в бедност и чалга,
и гине България.
От вятърни мелници
смляна.
Че царете й днес
до кости са голи,
принцесите -
по накит от птичи пера,
а всеки Дон Кихот -
някъде разпнат.
© Даша All rights reserved.
