Довечера ще дойда с мрака. Дали ще ми отвориш?
Отдавна времето изтри последните ми стъпки
от прага ти, за тях единствен споменът говори...
Ще дойда... Но не ми отваряй! За покрито с кръпки
безвремие не хвърляй сили... Просто помълчи
с ръце, облегнати отвътре на входната врата...
А аз ще бъда там, отвън... Усещаш ме, нали?
Отвън сме аз и тишината... Постой за миг така!
За малко само да сме двама – откраднати секунди,
а после - пак във коловоза, в утъпкания път...
Отново в ролите, в които сме безкрайно чужди -
на себе си... и на живота... Там, дето не цъфтят ...