Ела
По дяволите, спри, така не ме поглеждай,
а ти заспи, спи, сърце, и повече не се подвеждай,
че някой някога ще те обича,
каквото и да чуеш да изрича,
и спрете вий, очи пресъхнали, да гледате с тъга,
нима той заслужаваше дори една сълза,
а тез ръце, прегръщали илюзия до вчера,
позволяват още на гласа му да ги разтрепери,
но душата ми сега е там сама и наранена
и макар свободна, пак е тя пленена,
мълчат и устните, до днес проклинали го в мрака,
но пак наум крещя: “ела, аз ще те чакам“.
© Станислава Йорданова All rights reserved.
