Ела
Ела след тази есен шумоляща,
за да облека онази рокля,
която пърха, сякаш птичка
е кацнала на твоята постеля.
Ела, в стихиите ми румоляща,
с предпролетната си наметка,
какво, че вън ще бъде зима,
щом срещна твоята усмивка.
Във скута ми кацни като снежинка,
която е раздрала небесата,
за да докосне с нежна ласка
дланта ми, устните, косата...
А аз със дъх забързан да те гушна
и да забравя мисъл где, коя съм...
ще се стопиш навярно и на капчица
ще те изпия, а ти ще си помислиш... сън съм.
Дори и сън, аз пак ще бъда истинска
и както всичките сезони в мен били,
ще разтопя леда, ще бъда пролетна,
дори вихрушка да се развилни.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
