Елиза днес
Понеже като вопъл отшумя
и сетният ми вик за справедливост,
обрекох се до лудост да мълча
и да тъка крилете от коприва.
Ръцете си до крясък израних,
от пръстите ми капеха надежди,
че има тишина да не боли
за още неопомнили се лебеди.
Навеждах се над немия си страх,
че може да не ми достигне ръст
да удържа небетата над тях,
помислят ли крилете си за кръст.
Не беше справедливо да тежа
над сянката си, сраснала се с дните.
И затова не спирах да тъка,
и никога не спрях да ги обичам.
Не исках да съм блудната сестра
или от суета да ги спасявам,
страхувах се във тъмното да спя,
а денем беше страшно да ги няма.
Небето се разтваряше над мен
и дишаше почти на пресекулки.
От плясък на размахани криле,
подплашени от идещата буря...
Спасиха ли се!? И до днес не знам.
Но вярвам още в божията грижа -
копривата отдавна излиня,
а аз на пресекулки ще се нижа,
ще търся непрестанно чудеса,
които да наричам своя жажда.
Животът има свои правила,
аз - волята отново да се раждам.
© Бистра Малинова All rights reserved.
И шестица за космичност!
