Понеже като вопъл отшумя
и сетният ми вик за справедливост,
обрекох се до лудост да мълча
и да тъка крилете от коприва.
Ръцете си до крясък израних,
от пръстите ми капеха надежди,
че има тишина да не боли
за още неопомнили се лебеди.
Навеждах се над немия си страх,
че може да не ми достигне ръст
да удържа небетата над тях,
помислят ли крилете си за кръст. ...