Епилог
Прескачаме през дните, от епоха във епоха.
Застигаме живота наобратно сякаш.
И в твоите сънища без жал за теб дойдоха
годините - и все пак няма да избягаш...
Отмятаме ги залезите, ден след ден,
изгубени докрай сред злободневното.
И не светът, а ти си променен.
И следващото утро ще ни е последно.
Не успяхме да се случим в този кратък миг.
Докрай опитахме, уви, обаче
запази за спомен моя светъл лик.
Във бездната с отворени очи, като сираче
ще чакаш някой да те навести.
Не си сама, и аз не бях, нали?
© Константин Дренски All rights reserved.
