Когато дойде твоята мечта -
онова Божествено призвание,
почуква на твоята врата
най-силното някога желание.
Тогава какво?
Ще отворя - за добро или за зло.
Ще отворя и ще я посрещна -
полъха на моята душа,
не вярвам, че ще бъде грешна -
най-съкровената мечта.
Тихично и търпеливо си е тляла
мойто огънче - искра,
във мене със годините заспала
чакаща да се събуди тя.
И ето неочаквано страданието я подтикна
да излезе, да ми се покаже.
Като най-чист язовир избликна
своята история да ми разкаже.
И на разговор сърцето викна,
а то - как да й откаже?
И попита моята мечта сърцето
как могло е тъй да я забрави?
Кое беше важното, заради което
понечило е да я остави?
А сърцето плахо проговори,
че живота грабнал го е изведнъж,
простена то и отговори,
че сълзи заради туй капали са като дъжд.
Преди да каже то, че съжалява
и живота не е като песен,
мечтата безмълвно му прощава,
знаейки, че пътя бил е интересен.
Но сега са тук ЗАЕДНО - двамина,
борейки се ЗА ЕДНО и също,
неразбирателство между сърце - мечта отмина,
продължават за това, коет им е присъщо!
© Любомира Дичева All rights reserved.