Фонтан от чувства
На вечеря Никола бе много унил и замислен.
Все в ръцете си гледаше, поглед надолу навел.
Бе обсебен от някаква цел да ги търка и чисти
и дори не докосна месото със сос бешамел.
Притеснявах се много и знам, че излъчвах тревога.
Не разбирах какво го тревожи, защо е такъв.
Имах нужда да звънна на лекар, но вечер – не мога!
А пък дланите бързо покриха се с капчици кръв.
- Престани! Ти не виждаш ли – целите станаха в рани! -
се опитах да кажа със нотка на благост, но той
застрашен се усети и вдигна ръце да се брани,
сякаш беше нападнат внезапно от жилещ го рой.
Станимир ме погледна, поиска и той да се включи.
"Ти недей да се месиш!" - му казах с решителен знак.
Но си мислех доколко критично е. Нещо отключи
във ума на Никола стресиращи действия пак.
Беше твърде опасно и дадох си сметка, че всъщност
аз не зная какво да направя, на кой ще вреди.
Бе енергия с източник скрит под променлива външност,
за която твърдях, че познавам добре от преди.
А навън притъмня и нощта бе тревога за мене.
Станимир се нахрани и в стаята бързо се скри.
След вечерята масата в кухнята бързо разтребих,
но страхът не преставаше с пламъци да ме гори.
- Я ела да си легнеш! Ръцете с мехлем ще намажем! -
на Никола говорех тъй, сякаш е малко дете.
Аз не исках тревогата, кипнала в мен, да покажа.
Той не биваше чувствата бликнали да разчете.
И мъжът, вече вслушал се в глас, който може да води,
ме погледна послушно и дланите леко със крем
лековит аз намазах. На падове и на възходи
бяха мислите в него и пътя надолу да спрем
беше трудна задача. Въведох го в стаята вдясно,
ала точно до моята – дребна подробност, но с плюс.
Квадратурата – малка, легло – единично и тясно,
а стени – декорирани в светло лилаво и с вкус.
- Тази стая от днеска превръща се вече във твоя! -
с лека нотка на радост гласа си аз чух да звучи,
осъзнала, че с думите стигнах до него. Завоят
бе направен. Усетих, че той ме прегръща с очи.
- Но сега да ти дам да изпиеш лекарствата. Кана
със вода съм ти сложила тука аз за през нощта.
- А не може ли с мен и съпругата ми да остане?
Искам аз да усетя на чувствата ѝ близостта!
Тези думи смразиха кръвта ми. "Опасност ме дебне!" -
си помислих, потърсила отговор как да му дам.
Той живее със своята тъй илюзорна потребност
и дори не съзнава така, че ранява се сам.
Дадох двете таблетки. Въпросът без отговор висна.
Аз реших да остана за малко, докато заспи,
но една непредвидена тежест така ме притисна
и вампирска стоманена челюст в душата ми впи.
Той очи не затваряше. Страх ли го беше, какво ли?
Бях на стола до него. Посегна да хване ръка.
Аз наведох лицето си. Малката дървена шнола
се отскубна. Тогава косата ми плисна така,
че фонтанът ѝ скочи, съборил ненужни забрани.
- Колко млада и хубава, Ели, си! - той промълви.
Изненадох се силно от думите, с вяра нахранени,
и усетих сърцето от обич как също кърви.
Беше хванал ръката ми и, на дете заприличал,
под завивката сгушен, накрая затвори очи.
И разбрах аз, че чувствата – дълги години отричани –
днес в душата поникват. Не искаха тя да мълчи.
Глава 32 от новия ми роман в стихове.
© Мария Панайотова All rights reserved.
