Пак за нищо не мисля. Просто гледам Дървото,
дето сутрин ми маха с листа.
По кората му тъмна изписан Живота –
дълги зими и кратки лета.
И една самота. Със какво примирение
помъдряло, Дървото стои.
То не чака любов, нито търси спасение
от омрази и упреци зли.
Ако можех и аз като него да бъда –
кротко горда, прозряла Света.
Да не сещам вина, да не чакам присъда –
само нежно да махам с листа. ...