Гнездото
То е просто гнездо, отъняло от дъжд и от слънце,
разтуптява се лесно от радост, от мъка – подгизва,
а когато звънчето на портата сипкаво звънне,
се надига на пръсти зад плет от чорапи и ризки.
Кукувѝчета идват, треперещи, с жълто по човките
и гнездото протяга ръце, да ги вмъкне на топло.
Още нямат пера и над пода трептят безтегловно
като пухкави, меки и много изплашени облаци.
То е старо гнездо, с вкоравена артритно прегръдка,
ала сгушва прозрачните пилета с толкова нежност,
че додето растат, да забравят защо са пропъдени
и тъгата, довела ги тук, да заместят с надежда.
Голишарчета малки, гнездото е дом за бездомни,
ще люлее съня ви, когато кошмарът се смее,
ще ви учи да плувате в сълзи от майчини спомени,
ще е вашето всичко, додето съвсем изтънее.
То е грозно гнездо. Нежеланите птици отгледало.
От дъжда и от слънцето вече прилича на призрак,
но си спомня за всяко люляно в ръцете му чедо
и додето сърцето му тупка, в небето се взира.
Цвета Иванова
© Цвета Иванова All rights reserved.
