Обзе ме гняв, първичен, див. Отново
преплете пръсти Дявола и щрак, готово.
Спокоен съм отвън, а вътре всичко ври,
душата ми, сърцето ми, умът и той кипи.
Утехата си тръгна сутринта самичка,
зави зад ъгъла и по алеята притича
навлечена в омачканите мръсни дрехи,
главата криеше под уличните стрехи.
Отивай си, не си ми нужна ти,
да ме отчайваш точно в тия дни.
Гневът ми бурен ми е пръв приятел
и както аз на него - той на мен създател. ...