Гонитба
След знойното, слънчево лято,
вятър задуха в леса,
изтърси листата от клоните
и с песен дойде есента.
Земята настръхна в очакване.
„Пристигнах“, зашепна дъждът.
Когато отмина и залезът,
спокойно пристъпи нощта.
Гората утихна за кратко.
Прекъсна я рязко ревът.
Подгонил е някого звярът,
изплашен до смърт от глада.
Почака да бъде надушена
стройната нежна сърна,
побягна в галоп тя през ручея,
в дъбравата скри се и спря.
С грациозна походка последва я.
– Излез – той ревна в нощта.
– Не мога – прошепна му плячката,
скрита зад цветни листа.
Надникна, погледна в очите му,
показа му своите рога.
Отстъпи той нежно, присви се,
наведе смирено глава.
Излезе, изпънала шия.
– Бори се – прикани го тя.
Страхът бе издухан от вятъра,
гладът потушен от дъжда.
„На битки аз вече наситих се,
но що да е, ако не е борба?"
И така завари ги утрото,
а „любов“ отвърна му тя.
© Зноен Лъх All rights reserved.
