Граница
700
0
0
Замислена, с писалка в ръка,
чертая граница между Любовта и Похотта.
На Любовта отварям и врата,
в сърцето ми да влезе тя.
С червена рокля, несравнима,
пристъпвайки така,
с изящна нежност...
влиза в стаята... сама!
Блестящи накити
греят по невинното лице,
спускат се
по шията и нежното вратле!
Усмивката и
в мен се отрази,
радостта в сърцето ми искри!
Погледът и,
пълен е с живот,
красота преливаща...
сърцето ми тупти...!
След нея
нахално, бърза,
като стрела се втурна Похотта.
За миг ми беше зад гърба!
В червено също беше тя,
гримирана като Любовта.
Учудено си казах:
– Ха?! Как непоканена се вмъкна тя?!
Погледнах я... и спрях...
Уплаших се лицето щом видях!
В погледа и гордост аз съзрях.
Стоеше суха, слаба, с мускулесто тяло,
сякаш живот в тичане само е видяло.
Краката – тънки, в недрата на земята водят.
Ръцете – слаби, остри,
докосне ли ...
пронизва тя до кости.
Лицето – старо, потъмняло,
бръчките и като бразди...
В различни пътища, пътечки,
живота тя на хората чертала е със светлини.
За всеки тя намира думи.
Света превръща го в приуми.
Отстъпих на страна...
Попитах :
– Къде е Любовта?!
Похотта :
– Там, някъде е тя...
но ти, с мен ела...
да ти покажа и страстта!
Обърнах се:
– Почакай,
не искам с тебе да вървя,
искам да говоря с Любовта!
Прекъсва ме:
– Въобще не си мисли,
че света е пълен само с мечти.
По пътя ще те отведа,
заедно да видим любовта.
Прекрасно е...
да видиш как реалните неща
ти носят топлота,
във вечерна светлина
ще ти покажа сладостта!
...
Косите в тъмното се разпиляват...
Звезди в очите ми изгряват...
Усмивката ми трепети долавя,
любов прочувствена се появява,
като вихрушка от мечти ме разлюлява...
...
Объркана,
потърсих с поглед Любовта.
В очите ме погледна тя...
миражите ми не подгря.
Похотта побърза да ме хване под ръка.
Картини истински като мираж довя.
Слова прекрасни нареди тогава
и пътят хлъзгав взе да става!
Любовта с грях, опитва се да украси.
Истина с лъжа да претвори.
Отскубнах бързо своята ръка,
показвайки врата,
казах и :
– Извини, но имам разговор с Любовта!
Настойчиво, нахално, почти засрамено,
опираща се в мене, пита:
– Аз?! Да вървя?!
Отвърнах :
– Да... моля те, СЕГА!!!
След нея аз затворих моята врата
и поговорих с Любовта.
Попитах я :
– Не те видях, когато беше тука Похотта?!
Любовта :
– Тя няма нищо общо с обичта,
а изборът ти е в неприкосновеността!
Развълнувано и казах :
– Така се радвам, че не паднах в мига,
когато в мечти ме завъртя
и забравих, че до мен е Похотта!
….
Усмихната, с писалката в ръка,
аз виждах границата между Похотта и Любовта –
това за мене е една затворена врата.
Отвън остана Похотта…
Избрах да бъда с Любовта!
чертая граница между Любовта и Похотта.
На Любовта отварям и врата,
в сърцето ми да влезе тя.
С червена рокля, несравнима,
пристъпвайки така,
с изящна нежност...
влиза в стаята... сама!
Блестящи накити
греят по невинното лице,
спускат се
по шията и нежното вратле!
Усмивката и
в мен се отрази,
радостта в сърцето ми искри!
Погледът и,
пълен е с живот,
красота преливаща...
сърцето ми тупти...!
След нея
нахално, бърза,
като стрела се втурна Похотта.
За миг ми беше зад гърба!
В червено също беше тя,
гримирана като Любовта.
Учудено си казах:
– Ха?! Как непоканена се вмъкна тя?!
Погледнах я... и спрях...
Уплаших се лицето щом видях!
В погледа и гордост аз съзрях.
Стоеше суха, слаба, с мускулесто тяло,
сякаш живот в тичане само е видяло.
Краката – тънки, в недрата на земята водят.
Ръцете – слаби, остри,
докосне ли ...
пронизва тя до кости.
Лицето – старо, потъмняло,
бръчките и като бразди...
В различни пътища, пътечки,
живота тя на хората чертала е със светлини.
За всеки тя намира думи.
Света превръща го в приуми.
Отстъпих на страна...
Попитах :
– Къде е Любовта?!
Похотта :
– Там, някъде е тя...
но ти, с мен ела...
да ти покажа и страстта!
Обърнах се:
– Почакай,
не искам с тебе да вървя,
искам да говоря с Любовта!
Прекъсва ме:
– Въобще не си мисли,
че света е пълен само с мечти.
По пътя ще те отведа,
заедно да видим любовта.
Прекрасно е...
да видиш как реалните неща
ти носят топлота,
във вечерна светлина
ще ти покажа сладостта!
...
Косите в тъмното се разпиляват...
Звезди в очите ми изгряват...
Усмивката ми трепети долавя,
любов прочувствена се появява,
като вихрушка от мечти ме разлюлява...
...
Объркана,
потърсих с поглед Любовта.
В очите ме погледна тя...
миражите ми не подгря.
Похотта побърза да ме хване под ръка.
Картини истински като мираж довя.
Слова прекрасни нареди тогава
и пътят хлъзгав взе да става!
Любовта с грях, опитва се да украси.
Истина с лъжа да претвори.
Отскубнах бързо своята ръка,
показвайки врата,
казах и :
– Извини, но имам разговор с Любовта!
Настойчиво, нахално, почти засрамено,
опираща се в мене, пита:
– Аз?! Да вървя?!
Отвърнах :
– Да... моля те, СЕГА!!!
След нея аз затворих моята врата
и поговорих с Любовта.
Попитах я :
– Не те видях, когато беше тука Похотта?!
Любовта :
– Тя няма нищо общо с обичта,
а изборът ти е в неприкосновеността!
Развълнувано и казах :
– Така се радвам, че не паднах в мига,
когато в мечти ме завъртя
и забравих, че до мен е Похотта!
….
Усмихната, с писалката в ръка,
аз виждах границата между Похотта и Любовта –
това за мене е една затворена врата.
Отвън остана Похотта…
Избрах да бъда с Любовта!
© Виктория Йорданова All rights reserved.
