Грях
Вятърът тихо нашепва в листата
приказка тъжна, жестока дори.
Страда без думи, безмълвно луната,
бледи, нещастни са всички звезди.
Някога, някъде, много далече
в царство чудато девойка една
криеше в себе си грях неизречен,
грях първороден, дете на страстта.
Беше престъпила дадена клетва,
беше обърнала гръб на честта.
Тръгна да скита, от всички проклета,
странница блудна, самотна в нощта.
Имаше дом и семейство, опора,
имаше всичките земни блага.
Ала не виждаха другите хора,
че във сърцето ù бе пустота.
Нямаше блясък в очите красиви,
нито усмивка на бледа уста.
Дните ù бяха от сиви по-сиви,
заедно със тях тя сама посивя.
Празно огнище ù беше душата,
извор, пресъхнал, от нежни мечти.
Бавно повяхваше, като цветята,
плачещи, търсещи жарки лъчи.
Срещна тогава случайно в полето
странник с дълбоки, потайни очи.
Грабна ума ù, превзе ù сърцето,
и пресуши мигом всички сълзи.
Тя се отдаде на страст непозната,
хвърли се в бурно, кипящо море.
Ала решила бе друго съдбата -
скитника скоро от нея отне.
Облаци мрачни покриха небето,
слънцето с мъка потъна в нощта.
Пареща болка прониза сърцето,
тежко въздъхна бяла върба.
И под дърветата стари, вековни,
в цветна постеля смъртта призова.
Грабна душата ù птица задгробна,
взе я със себе си във вечността.
Нощ подир нощ жално вятърът стене,
плаче със нейните сълзи дъжда.
Броди в гората неземно видение -
призрак на млада, нещастна жена.
© Люба Георева All rights reserved.
