Играта
Във задния двор на духа ми
едно дете усамотено си играеше.
То нещо си бърбореше
и върху пясъка със пръчица чертаеше.
“Ще бъда Бог за него” - казах си.
”Ще го обичам и с него заедно
играта ще играя. Така и себе си ще опозная.”
Но докато тъй мъдрувах,
това дете докрай Играта преживявало,
а аз дори не съм съзнавала...
... В зелените ливади на духа ми
една девойка свиваше венец и пееше.
“Ще бъда нейната любов.
Ще сътворя любовни химни, серенади...
с ухание на цъфнала невинност
и дива страст, изгаряща сред клади.
Ще бъда взрив от вдъхновение,
а тя - сред нежност плаваща обител.
Ще я науча в святите селения
как да не стъпи крак на съблазнител.”
Но докато планове кроих и прекроявах,
девойката в духа ми
всичките любови на света
от мене тайно преживяла.
И съблазнена съблазнявала,
ту плакала и ту се смяла,
сърцето си отключвала, заключвала...
Тъга боли в гърдите ми смутени,
че бях в Играта, но не съм играла
по правилата...
... Седи старица и глава е свела
под златен клен на хълма на духа ми.
Самата Мъдрост тук плете дантела.
Аз ще добавя моя мъдрост към нейната,
за да изваем вечно достолепие.
Ще направлявам тая Мъдрост
да заблести в божествено великолепие.
Да преживеем двете със старицата
дългоочакваното щастие
и да изпитаме вкуса на радостта,
дори сред листопадно безпристрастие
във залеза на есента.
Но докато рових в себе си да търся
от мъдростта вдълбани коренища,
старицата по пътя ми е ръсила
и сяла мъдростта си ненадмината,
превръщайки Играта във Игрище.
За мен остана неудобството на нищия...
© Диана Кънева All rights reserved.
