Любовта си отива в неделя. По здрач.
Младостта си отива...
М. Белчев
Любовта си отива... В неделя. По здрач
Наранена от много човечност...
И след нейните стъпки – мирише на плач.
А дъхът ѝ –
мирише на Вечност.
Любовта си отива – с подути очи.
Неизтрила грима си вечерен...
По мълчанието след нея личи –
път към нас
няма пак да намери...
Няма скоро да мине – случайно, от тук –
тишината
с две думи да сгрее.
Само този досаден до болка капчук
под прозореца –
пее ли, пее...
Любовта си отива! В неделя. По здрач.
А гърбът ѝ – е толкова тъжен...
Че от двама – един е безспорно палач.
Който няма
да бъде осъден.
И какво – че си тръгва?! Неделя, все пак!
Има вино. И две чаши. (празни)
Че от двама– един неизменно е враг. И един –
не умее да мрази.
Любовта... На раздяла - какво да ѝ дам?
Тази рокля – така ѝ прилича!
Че от двама – един непременно е сам.
И един –
непременно обича!
Любовта... На раздяла - какво да ѝ дам?
Самотата – така ѝ отива...
По високите пътища – всеки е сам.
И по тесните само –
сме живи.
© Гълъбина Митева All rights reserved.
