Имане
Имане
на жена ми Нурсес
Жената, която обичам, до мен се съблича,
отпуска чело, а пък мракът се дръпва на педя
и аз, който често прогонвах сърцето й птиче,
притварям очи. И така цяла вечност я гледам...
... как се килват гърдите й - грейнали, стихнали делви,
с връх прелели от мляко и мед, а във мен иманярът
кротко, кротко въздиша, горкият, и зъб не обелва,
докато не отпие от тях и отвърже душата си стара...
И си пея наум... викам утрото пъстро, в което
ще откъсна с треперещи пръсти и устни отново
тия спрели в косите й слънчеви златни лалета,
дето палят все още в кръвта ми... безумни огньове...
... на които и Господ се грее връз хълма далечен
и предрича не бури, а люлчени песни, усмихнат...
И се гуша в деня, както пухено коте във чехъл,
а каквото ми липсва... нощта ще ми върне със лихвите...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
