Ирония на съдбата
Ирония на съдбата
Видях го тогава, беше отдавна,
съвсем невръстно дете,
с палто до колене, шал на главата,
подарени от благородно сърце.
Застана до мене малко смутено,
подкара количка с дърва,
пързаля крачета по снежното стреме
на живот, пропит от тъга.
Вятърът свири в юмручета хладни,
кървави струйки се стичат,
от съдбата коварна миг да открадне,
жадно го искат очите.
На ъгъла свети съвсем нова сграда
с портиер - същински велможа,
детето задъхано ръчички протяга...
и чува отсреща - не може...
Снежинки танцуват танца си зимен,
превръщат шала в калпак,
градът му намига с очи полуживи
и отново потъна във мрак...
Видях го сега… покрай мене премина
Лимузина с бели цветя,
широко вратата отвори и стисна -
приятелски мойта ръка.
© Миночка Митева All rights reserved.
