Истината
Ще почакам да се слегна до кафяво.
Ниско, ниско, чак до дъното на всичко.
Да олекна без излишната представа,
че към истината трябва да се тича.
Ще потъна леко във вдлъбнатината
на матрак от тишина под мойто тяло.
Ложе най-ергономично за душата,
да не чувствам нищо, дето е боляло.
Нищо, дето има тежест или плътност.
Нищо, дето съм обичал и обичам.
Да забравя, да не зная, да съм мъртъв
като древна протоплазмена безличност.
Нито вени, нито клетки – само вечност.
Несъздадените атоми на вакуум...
И от тях ще се родя в еон далечен
и към теб ще тръгна, Обич, отначало.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
