Пред мене празната стая.

На стената лик пожълтял.

Кой е човекът, не зная,

не зная и как е живял,

но знам, че герой сигурно бил е.

Спасил е стотици деца

и геройски злите убил е

със свойта желязна ръка.

До него блести нещо нежно

със лъскаво-черни коси

и гледа героят небрежно

с безкрайно дълбоки очи.

Коя ли е? – тихо се питам,

навярно голяма любов.

И бавно картината пипам

и тънкия златен обков.

Навярно жена му нещастна

го чакала кротко в нощта,

а той със любовница страстна

отдавал се на греха.

Навярно е силно обичал

тез лъскаво-черни коси,

и във любов й се вричал,

и гледал я в тези очи.

А на сутринта тъжен,

героят си тръгвал смутен,

да си върви бил длъжен,

да изтече пак този ден,

деца да спасява отново,

да гледа пак свойта жена,

а тя да го моли с тревога

у тях да стои през нощта.

Пред мене празната стая.

На стената лик пожълтял,

кой е човекът, не зная,

не зная и как е умрял.

Глава бавно разтърсвам

и лъскаво-бяла коса.

С ръка пак сълзите избърсвам –

познавам аз тази жена!