Издигане
(това стихотворение е посветено на всички мракобесници)
Издигам се на пръсти над живота.
Надничам изпод мрачния му ръб.
Лъч светлина извайва пак окото.
И става моят влак за дълъг път.
Една вселена пуста прекосявам.
Вселена от замръзнали лица.
Отдавна за мечтите оглушали -
eднакви, равни - с грима на смъртта.
Къде ме води улеят от мисли
и дефинира ли се лесно друг живот?
В килията на този е амнистия
да си заслужил правото на гроб.
Отчаян от човешката еднаквост,
от липсата на изначална доброта,
съставям уравнение за вярност
към всичко чакащо във пепелта -
превърнато на Феникс да отлитне
към нови и прекрасни светове.
И да остави светлата си линия -
едно космическо спасително въже!
© Младен Мисана All rights reserved.
