Дадох ти всичко, сърцето дори,
нищо не исках в замяна от теб,
огън запалих, а спря да гори,
когато докосна ръцете от лед.
Гърба ти да виждам омръзна ми вече,
понякога даже изобщо те няма,
близо до мен, а някак далече,
истина моя, и моя измама.
Трепетът, който долавях във теб,
когато очите ти моите търсеха,
изчезнал бе вече, и хладен, свиреп,
с остри зеници пропъждащи...
Гонещ ме просто така като "никоя"
дори и без капка останала жал,
тръгвам си - плачеща, при тебе ме имаше...
а ти дори не бе ме познал...!
© Жанет Бенчетрит All rights reserved.