Изгубена младост
Вълна се разбива в моята младост
и с пръски студени докосва плътта.
Вървя по ръба и не искам да зная
защо покрай мене върти се света.
Изгубих ли всичко? От себе си дадох ли?
Едва ли... не знам... май по-скоро съм взел!
От всички онези хора запазих ли
по нещичко скъпо за себе си в плен?
Едва ли и щом на ръба се намирам
и гледам надолу към мрака под мен.
И път щом не виждам, щом нямам и минало...
и щом съм на двайсет, а тъй уморен.
Вълна се разбива, а моята младост
опорочена си тръгва с тъга.
Довиждане! Сбогом! Без друго безрадостна
долу ме чака мойта съдба!
© Стефан Петков All rights reserved.
