Кiara (Киара)
182 300
Aug 13, 2008, 10:28 PM

"Изпей ми… както мама" 

  Poetry
790 0 13
 

Прозорците им кашлят.

След прагове -

крилете вземат.

Навън е тъмно.

А в тях гори -

несбъднало небе.

Очите им -

отливат се.

Преливат.

Смеят.

Молитвено -

шептят

след избледняващите,

бели   рамене.

Напукват сухотата.

И погледи безбрежни

разбиват се във

превъртане на малките-

големи колела.

Осакатени сутрини

простъргват по лицата.

Сега

е само просто - права.

Сега е твърде късно за „дали".

А тях,

кога ли ги обичат.

Кога не ги (ни) отричат.

А той...

Със пръстчета показва три.

И после бяга.

Крие се зад белите

чаршафи, марли...

белите ъгли.

Крият.

Изтриват.

Завиват.

Бели примки.

Зад бялото в очите.

Пробожда ме

тръпчивото  „не мога"

Не сега.

Някога. (Никога)

Кога?!

След втората

отворена врата

ти спират дишането.

Превързана

е самотата

във две пораснали сълзи.

На осмия етаж

не стига слънцето до корена.

Дъждът  избелва

спомена за тях.

Те винаги

били са „без".

Някой.

Никой.

Майка, татко,

крака,

ръце и дом.

Коридорът свива се в юмрук.

Съсичам се.

Зашивам се отвътре.

Съшивам топлинка.

Придирчива болката е.

Подавам му ръка.

Усмихвам се.

За да не усети,

че е адски малка

ръката ми

след

режещата тишина.

Просто белег.

Върху  рана.

Поредна рана.

Подавам му ръка

Но тя не му е нужна.

- „Изпей ми... както  мама",

„Попей ми, мамо...„

 

Художникът със белите ръце

не чака.

А той -

със пръстчета показва три.

„Голям съм... голям.

Големите не плачат.

Големите, не ги боли..."

 

Навън,

едно несбъднато небе - гори.

© Киара All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??