"Изпей ми… както мама"
Прозорците им кашлят.
След прагове -
крилете вземат.
Навън е тъмно.
А в тях гори -
несбъднало небе.
Очите им -
отливат се.
Преливат.
Смеят.
Молитвено -
шептят
след избледняващите,
бели рамене.
Напукват сухотата.
И погледи безбрежни
разбиват се във
превъртане на малките-
големи колела.
Осакатени сутрини
простъргват по лицата.
Сега
е само просто - права.
Сега е твърде късно за „дали".
А тях,
кога ли ги обичат.
Кога не ги (ни) отричат.
А той...
Със пръстчета показва три.
И после бяга.
Крие се зад белите
чаршафи, марли...
белите ъгли.
Крият.
Изтриват.
Завиват.
Бели примки.
Зад бялото в очите.
Пробожда ме
тръпчивото „не мога"
Не сега.
Някога. (Никога)
Кога?!
След втората
отворена врата
ти спират дишането.
Превързана
е самотата
във две пораснали сълзи.
На осмия етаж
не стига слънцето до корена.
Дъждът избелва
спомена за тях.
Те винаги
били са „без".
Някой.
Никой.
Майка, татко,
крака,
ръце и дом.
Коридорът свива се в юмрук.
Съсичам се.
Зашивам се отвътре.
Съшивам топлинка.
Придирчива болката е.
Подавам му ръка.
Усмихвам се.
За да не усети,
че е адски малка
ръката ми
след
режещата тишина.
Просто белег.
Върху рана.
Поредна рана.
Подавам му ръка
Но тя не му е нужна.
- „Изпей ми... както мама",
„Попей ми, мамо...„
Художникът със белите ръце
не чака.
А той -
със пръстчета показва три.
„Голям съм... голям.
Големите не плачат.
Големите, не ги боли..."
Навън,
едно несбъднато небе - гори.
© Киара All rights reserved.
