Изплакана съдба
Родил се беше в тъмнина,
пораснал бе, загърнат в нея,
в съня си виждаше света,
а денем пееше за него.
Научи се да свири сам,
цигулката другар му беше,
засвиреше ли, чуден плам
разпалваше се и гореше.
На сцената за първи път
стоеше, взрян във тишината,
изправен бе, като пред съд,
оставил всичко на съдбата.
Засвѝри. Мигом полетя
гласът, разля се водопадно,
потъна в своя свят, запя
за него – как бе той създаден.
Той пя за цветната дъга,
луната и небето звездооко,
за прилива, вълните и брега,
за слънцето, усмихнато високо!
За вятъра със нежните ръце
и за мечтите, в скута спящи,
за самотата на едно сърце,
за сълзите в очите му незрящи.
Цигулката отрони сетен тон,
във залата изтръпна тишината,
изтръгна се въздишка, като стон,
една душа изплака си съдбата....
Сред хиляди възторжени слова,
във залата, от много хора вряща,
докосна го едно: „Благодаря!
Показа ми света, а уж съм зряща!”
© Евгения Георгиева All rights reserved.
