В притихналата топла сянка
на съня,
омайница с искрящи пръсти
изплела е ажурена наметка,
от звънки снежни нишки,
по града
и шапките на сгушените покриви
поръсила е щедро с ледни връхчета.
А призори, преди да си отиде,
дъха си е оставила
по клони и прозорци –
ухаеща на бяло и на скреж,
целувка за събуждане.
© Дора Павлова All rights reserved.
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
