Изповед за силата на Суетата
Погледнах плахо -
поглед на самотното дете.
Изправих се с
усмивка чиста и наивна.
Отровната стрела
на суетата
се спусна агресивно,
за да убие в мене всичко,
без да може,
без да иска да се спре.
Видях безброй
застинали ръце.
Затичах се към тях -
лъжи и врява,
безумства и ридания.
Останах със разчупено
сърце
и с две-три капчици
безсмислени признания.
Залитнах -
усъмних се във очите си.
Защо му е на
някой да ме спре?
Но после чух:
"Дете, измитай се.
Не се усмихвай,
не мечтай."
Децата вярват в дните си,
повярват ли обаче в своя край,
порой от самота
ще ги засипе.
Помислих, че вече свършено
е с мен.
Напротив,
чистотата на усмивката се върна.
Суетата спря да ме убива бавно
ден след ден,
защото Господарят на Небето
ме прегърна.
Погледнах смело
с поглед на обичано дете.
Отърсих се от всичките
безумства и ридания.
Събудих се
с превързано сърце
и с цял поток
от смислени признания.
© Явор Костов All rights reserved.
