Беше едно временно изтрещяване на душата.

Имах нужда от това чувство,з а да се науча да забравям незабравими неща, спомени, лица...
Картографирам пътят си към теб в съзнанието ми, а няма смисъл... знам го наизуст.
Прибирам прашното минало в старият сандък и си тръгвам.
А да си тръгна ли?
Да те оставя ли?
Тръгвайки си да те оставя или да те оставя докато си тръгвам?
Само споменът за тебе ме усмихва... и изтрещяване отново в мен изниква.
Така наричам своето състояние, когато съм под тази грипава форма на изгнание.