Изведнъж ми се прииска страшно да Живея
Отдавна бе.
Бях само двадесетгодишен...
Волен като птица, порех синьото небе...
Всичко беше по детински -
необременено и възвишено...
Тогава
срещнах Любовта...
Бе просто Обич -
възнесена от мен
на най-красивия пиедестал...
Само няколко дни бяха те...
Като мъртъв
паднах -
зарад Младостта си
строполен... Тогава
изведнъж ми се прииска
да разбия
черепа си в близката стена...
Но...
се загледах...
във Графитите - Рисунката на Ангел - войн, пазител...
Ангелът простря крилете свои,
сълзите ми с Утеха да изтрие...
Земята бе покрита от Тъга... До мене
(на асфалта)
седна
някакво момиче...
О, красота до Смърт дрогирана...!!!!!!!!!!!!!!
Не момиче -
а Жена бе тя...
След два аборта
и нещастен брак -
до мен - като букет захвърлен -
рухна...
Аз исках да я питам нещо...
Но я видях, че тя
и без това говореше
в пространството... След миг
трепереше
в Агония!!! О, Миг!!!
Магнолия,
взривила се между Живота и Смъртта...
С последни сили
бе
протегнала ръка... Ръката бързо улових.
А тя - като в просъница
я стискаше...
Не искаше да я изпусне
и дори когато
вкарваха я във Линейката... Нима?
Нима беше Любовта това?
Нима не беше смисъла
да хванеш Истината,
за да не се погаврят с нея...?!?
И изведнъж
ми се прииска
страшно
да Живея...
Заради всичката омраза
(да му се не види!!!)
заради всичкото добро,
не успяло да остане ненаказано,
заради всичките обиди...
За незавършените ръкописи...
Затуй ти казвам аз,
Разбито от Живот сърце!!!
Ако можеш -
всичко понеси
или на пепел
обърни се...
© Кирил Бачев All rights reserved.
