Жалба на клошаря
Когато
обикалям стадиона
да диря фас - го предпочитам със червило.
По някакви
неписани закони
незнайната жена ми влива сили.
Усещам мъката й.
Радостта й пия.
Разбирам - точно днес не й се готви.
Не й се мие
тоалетната чиния.
Копнее най-подир да хвърли котва.
Да донесе
отникъде букетче
и на певеца си да сготви гъби.
И да забрави,
че отдавна вече
Животът - злобно куче - й се зъби.
А сетне,
като тръгна да заспивам
с мелодийка, нашепната от фаса -
да я сънувам.
В мислите ми да е жива.
Така Животът вече се понася.
© Александър Белчев All rights reserved.
еми...някои хора си се раждат поети 
