Жиголо
Жените, са суетни същества.
Не зная, как започнах отначало -
бездомник бях красив,
но, без пара
се скитах,
като куче огладняло.
Не помня,
но в живота, май ми тръгна,
веднъж, край някакъв бордей -
пияна "лейди" сянката ми зърна
и викна ми:
- Почакай! Хей!
Поспрях се и запитах се: "Какво ли
от мен ще иска в този късен час?"
А дамата с пресипнал глас помоли:
- Не искате ли, да се приберем у вас?
- У нас ли?
Дяволски учуден,
забравих даже да говоря -
а тя, ми се усмихна с поглед блуден
и каза ми:
- Тогава в къщи, моля!
Почудих се за миг, какво да правя...
Но, нямаше къде да ида -
отидохме у тях,
там сякаш Рая,
бе паднал, от библейска книга.
Бе "бяла схлупена къщурка"
със стаи, гдето нямат чет,
а вместо "майчина милувка"-
портал с паркиран шевролет.
Ни в клин и ни в ръкав,
се позахласнах -
на прага, ни посрещна иконом...
За тридесет години, не пораснах -
под погледа му, се почувствах гном.
- Госпожо!
Вие знам, сте ексцентрична -
започна той със фин поклон...
Но, дамата с усмивка неприлична,
прекъсна го със сладък стон:
- Лизбен!
Това сладурче мило,
е моето другарче за нощта...
- Асен, госпожо съм -
отвърна той унило -
веднага ще го настаня!
- О, моля Ви -
подхвана тя игриво -
идете да почивате сега!
Задачата, е пряко ва'ще сили,
сама ще си го - насадя!
Асен-Лизбен критично я погледна,
но тръгна си, отново с фин поклон,
а госпожата ме въведе в дневна
в която можеше да се разхожда, слон.
- Приятно ми е,
викай ми Сексина!
Но, туй да си остане между нас -
рожденното ми име, е Силвина,
а как да Ви наричам всъщност, Вас?
Играта и подех интуитивно,
и седнах на един голям диван,
но, името ми прозвуча наивно,
понеже кръстен съм, Иван.
- О, Боже - каза тя невинно,
присядайки с естествен жест до мен -
Вий, драги, се държите доста чинно
и струва ми се, нещо сте смутен!
Какво да кажа, аз съвсем не знаех -
оставих си нещата да вървят...
Разказа ми, вдовица, че била е -
починал бил, съпруга и богат.
Разказа ми, че вечер я обземал,
съвсем необясним копнеж,
че всеки ден изминал и отнемал,
по нещо ценно -
че завършила колеж.
И още много, много ми разказва -
за спалнята, за пустото легло,
което с парещата пазва,
на нощницата топли,
без бельо.
Така и не усетихме, кога ли
и как се озовахме, точно там -
леглото и с коприна ни погали,
а ние го дарихме с огнен плам.
И тъй,
нощта гореща се търкулна -
Силвина беше нежна до зори,
когато тръгнах си
с усмивка най-културна,
за "работата тежка", ми плати.
© Бостан Бостанджиев All rights reserved.
