ЖИВЯХ
ЖИВЯХ
Мълчание лази по спомени жалки
и спира думи обречени.
Тъгата сковава мисли тъй малки
и някак си твърде съблечени.
По детски инатът убива ми мъката
и покривам я с прах, и прикривам,
но не мога да скрия пролуката,
през която те гледам и бавно умирам...
През нощта звездите еднички ми шепнат,
а аз омагьосана слушам ги,
и самотни акорди в душата отекват,
за да направят и дните, и нощите смислени.
Защото когато от мене изчезна животът
във дните ми сиви, разбити,поробени,
аз нямах ни болка, надежда, ни радост,
ни даже очи, нито спомени...
Тогава загнивах, изчезвах, смалявах се
и вместо от мрак да възкръсна - умрях.
Тогава си мислих.. .хей - свърши се -
живеех и бях, и не просто живях!...
© Поля Георгиева All rights reserved.
