Кадър
506
0
1
По-ясна от небе е мисълта,
когато съм пред бащината къща,
когато съм пред родната врата,
когато спомените, детството завръщат.
По-светла от звезда е мисълта,
когато видя майчина усмивка,
когато на щурците песента
дълбоко във душата ми прониква.
Стоя и чакам някой лунен лъч,
подобно мама, топло да целуне
момчето си, превърнало се в мъж...
Сълзите капят без да чуят думи.
И като филм, започва мисълта
забравените случки да повтаря.
Вълнува се във вените кръвта
и кара чувствата да проговарят.
А кучето ме гледа във очи,
скимти от радост, че стоя на прага.
Подскача и опашката върти.
Не мисли то, а просто чака хляба.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
