Какво си, о истино ...
Боли ме сърцето от твоята липса,
жадуват ръцете ми твоята плът,
в очите ми истина люта се плисва,
че с теб, ще се търсим по целият път.
Какво си, о истино жалка, пред тази
пресвета обител на мойта душа,
където от злоба и тежки омрази,
аз мога да пазя без страх любовта?
Какво си, когато в очите му тихо
го буди от сънища мойта сълза,
когато в копнежа му - стон упорито
изпраща за мене полъх в нощта?
Какво си, когато в душите ни светли
изгряла е вече онази звезда,
която и болки, и сълзи злочести
пресътворява в невинна дъга.
Безсилно е тука отровното жило
пред този безкрай от красива тъга,
душите ни няма да станат мъртвило
от твоята смешно нелепа игра.
© Росица Петрова All rights reserved.
