Казват ми!

Казват ми!
 

Казват, времето лекува (всяка рана)...
И никога сам не си на този свят... не си
(Дали така е, дали)...
Казват, времето лети (никого не чака)...
Но застанал в промеждутък,
няма нощ, няма ден, а часовникът не
тиктака...
И някак тъна в забрава, забрава/а-а-а...

Припев:
Защото, те никога не биха ме разбрали!
Всяка дума, която вътре в мен, гори...
И когато в себе си затворя всичките врати,
въпросите, които ме убиват (няма лек за тях).
- Защо, защо казват ми, времето лекува,
твърде дълго чаках, чаках да зараснат раните...
А така боли, боли/и-и-и...


Загубих вяра и надежда,
просто чакащ следващия ден...
Казват, че времето лекува, лекува...
казват, лекува...
А някъде там, насред нищото, търся
изход от пустошта в душата ми...!
Казват, че времето никого не чака,
не чака...
Но ден след ден, повтаря се предишния,
като капан за изгубените души...

Припев:
Защото те никога не биха разбрали!
Всяка дума, която вътре в мен гори...
И когато в себе си затворя всичките врати,
въпросите, които ме убиват, няма лек,
няма за това (не няма/ а-а-а)...
И колко пъти на косъм от смъртта,
нереален съществувам за света...
И няма нощ и ден, а часовникът отдавна
спрял (да се пробудя от този кръговрат)...

Но сега, когато прозореца отворих,
чух как светът отчаяно крещи ми...
Аз не съм мъртъв, не съм...

Затова:
Розите си запази, за след смъртта ми!
Аз все още съм жив и наоколо...
И се пробуждам от дяволските окови...
Казват, времето лекува, всяка рана,
казват... и времето лекува, лекува/ а-а-а...

Припев:
Защото те никога не биха разбрали - аз мога!
Всяка дума, която от вътре ме гори – бих могъл да угася!
И когато в себе си затворя всичките врати, бих могъл да
отворя поне една! Не единствена (не единствена/ а-а-а...!)